ШОТОКАН КАРАТЕ- ДО

Гичин Фунакоши

(1868 – 1957)

Основателят на Шотокан Карате-До

Преди векове на най-южния остров от архипелага Рю кю - Окинава, се зародило бойното изкуство "Те" - ръка или "То Де" - вълшебна ръка. Точните корени на бойното изкуство не са известни, но тъй като по онова време китайското влияние на острова било голямо, се смята, че то се е получило от смесването на местното "Те" с някои китайски стилове. Дори до началото на миналия век Карате се е изписвало със символ означаващ "китайски ръце". В продължение на няколко века на Окинава е съществувал закон за забрана на носенето на оръжие, което също допринася за развитието на Карате. По онова време изкуството се практикувало в дълбока тайна и било привилегия на тесен кръг хора.

Едва в началото на 20-ти век Майстор Гичин Фунакоши прави Карате достояние на широката публика, като първо го въвежда в системата на физическото възпитание в средните училища в Окинава. След две успешни демонстрации пред бъдещия император на Япония през 1916 и 1921г., Гичин Фунакоши е поканен да остане в Токио, за да популяризира Карате. Той е последван и от други окинавски Карате майстори и скоро бойното изкуство става популярно в цяла Япония.

През 1935г, след като се съветва със своите учители, Гичин Фунакоши променя първия йероглиф, с който се изписва думата Карате и му придава нов смисъл: Карате-До става "път на празната ръка", като празнотата придобива дълбоко философско значение.

През 1936 г. е построено първото Карате Дожо в Токио. Над вратата на залата учениците окачват табела с надпис “Шото Кан”, което означава сградата на Шото, творческият псевдоним, с който Фунакоши подписвал стиховете си. Шото означава "борови вълни", а по- късно стилът на Гичин Фунакоши бил наречен с това име. Пътят към къщата на учителя Итосу минавал през борова гора и на младини, нощ след нощ, Фунакоши се наслаждавал на гледката и шума на разветите от вятъра и огрени от луната борови клони наподобяващи вълни.

Основните техники на карате са систематизирани в четири групи: защитни техники, удари с юмрук, удари с ръце и удари с крака. Освен техниките има и други важни фактори: сила, бързина, чувство за време и дистанция, ритъм, дишане и силен дух.

Практикуването на карате-до се дели на три основни части: кихон (основни техники), ката (форма) и кумите (спаринг):

Кихон (основни техники): блокиране, удряне, блъскане и ритане са началната и крайната цел на карате-до. Въпреки, че само месеци може да са достатъчни за научаването им, за да се постигне майсторство е необходимо постоянно практикуване, с максимална концентрация и усилие при изпълнението на всяко движение.

Ката (форма) комбинира по логичен начин основните техники на карате. От древни времена ката е била същината на карате. Съществуващите разнообразни кати са били развивани и усъвършенствани от старите майстори чрез дълги тренировки и опити. Въпреки, че се практикува без видим противник, в съзнанието си каратеката води битка с неприятели атакуващи от различни посоки.

            Кумите (спаринг) е двубой, в който наученото в кихон и ката се прилага срещу реален съперник. Практикуването на кумите минава през 3 етапа: основно кумите (кихон кумите), иппон кумите и джиу кумите. Докато при първите два етапа техниките са предварително уговорени, то джиу кумите е свободен двубой без предварителни условия.

Както и останалите японски бойни изкуства, Карате изисква здрав дух и има ясни правила на поведение и уважение. Крайното предназначение на тренировките по карате е усъвършенстване на характера на практикуващия, превъзмогвайки умственото и физическо натоварване, спазвайки строга дисциплина.

“Крайната цел на карате не е победата, а усъвършенстване на характера на практикуващите го.” – Гичин Фунакоши, основател на Шотокан карате - до